03 април 2016

Смърт и Вечност


Екхарт Толе - "Гласът на покоя"
по "Гласът на покоя" 
на Екхарт Толе

Когато вървите през девствена гора, недокосната от човешка ръка, ще видите не само кипящия навсякъде около вас живот, но и паднали дървета, гниещи дънери, разлагащи се листа на всяка крачка. Където и да погледнете, ще видите живот, но и смърт.

Ако обаче се вгледате по-внимателно, ще откриете, че гниещият дънер и разлагащите се листа не само раждат нов живот, но и те самите са пълни с живот. В тях действат микроорганизми. Молекулите се преподреждат. Така че смърт няма никъде, само преобразуване на формите на живот. Какво можем да научим от това?

Смъртта не е противоположна на живота. Няма нищо противоположно на живота. Обратното на смъртта е раждането. Животът е вечен.

Векове наред мъдреци и поети са изтъквали, че човешкото съществуване е като сън - привидно ясно и реално и все пак така мимолетно, готово да се разпадне във всеки момент.

Наистина, в смъртния ви час историята на вашия живот може да ви се стори като сън, който наближава края си. Но дори и в съня трябва да има истинска същност. Трябва съзнание, в което да се случва сънят, иначе не би го имало.

Тялото ли създава това съзнание, или съзнанието създава съня за тялото, съня за някаква самоличност?

Защо повечето хора, които са се намирали на косъм от смъртта, са престанали да се страхуват от нея? Помислете върху това.

Разбира се, вие знаете, че ще умрете, но това си остава само понятие на ума, докато не се срещнете „лично" със смъртта за първи път - при тежко заболяване или катастрофа, която се случва с вас или с ваш близък, или когато почине любим човек. Тогава смъртта влиза в живота ви като осъзнаване на собствената ви бъдеща смърт.

Повечето хора се отвръщат от нея със страх, но ако не се уплашите и посрещнете лице в лице факта, че тялото ви е тленно и може във всеки момент да изчезне, настъпва някакво макар и леко отграничаване от физическата и психическата форма, от „аз". Когато проумеете и приемете преходността на всички форми на живота, настъпва странно усещане за мир.

Приемайки смъртта като факт, съзнанието ви в известна степен се освобождава от отъждествяването с формата. Затова в някои будистки традиции монасите редовно посещават моргата и там медитират сред телата на мъртвите.

В западната култура смъртта е табу. Дори възрастните хора се опитват да не говорят и да не мислят за нея, телата на мъртвите се прибират на скрито място. Култура, която отрича смъртта, неизбежно придобива плитък и повърхностен характер, тя се интересува само от външната форма на нещата. Когато се отрича смъртта, животът губи дълбочината си. Възможността да узнаем кои сме отвъд името и формата, трансцендентното измерение, изчезва от живота ни, защото вратата към него е смъртта.

Хората не обичат нещо да свършва, защото всеки край е малка смърт. Затова на много езици думата за сбогуване означава „ще се видим отново".

Когато нещо свърши - приятелско събиране или ваканция, или когато децата напуснат дома, вие преживявате една малка смърт. Изчезва „формата", в която това преживяване е битувало в съзнанието ви. Често след него остава чувство за празнота и повечето хора се стараят с всички сили да не го усещат, да не го поглеждат в лицето.

Ако можете да се научите да приемате и дори да посрещате с радост свършека на нещата в живота ви, ще установите, че чувството за празнота, което отначало ви измъчва, се превръща в усещане за вътрешно пространство на дълбок покой. Ако се научите да умирате по този начин всеки ден, ще се отворите за Живота.

Повечето хора смятат, че тяхната самоличност, тяхното самоусещане са нещо изключително ценно, което не искат да загубят. Затова толкова се страхуват от смъртта.

Изглежда ви невероятно и страшно, че Аз-ът може да престане да съществува. Но вие обърквате безценния Аз с вашето име и форма и свързаната с тях история. Този Аз вече не е нищо повече от временно образувание в полето на съзнанието.

Докато тази обвързана с формата идентичност е единствената, която познавате, няма да съзнавате ценността на своята същност, най-съкровеното усещане „Аз съм", което само по себе си е чисто съзнание. То е вечното във вас - и единственото, което не можете да загубите.

Когато в живота си се сблъскате с някаква тежка загуба - ако загубите имуществото си, дома си, ако се провали важна връзка, ако загубите репутацията си, работата си или физическата си дееспособност, тогава нещо във вас умира. Чувствате се по-непълноценни от преди. Може донякъде да загубите ориентация: „Без това... кой съм аз?"

Когато формата, с която несъзнателно сте се отъждествявали и сте възприемали като част от вас, ви напусне или изчезне, това може да бъде много болезнено. Така да се каже, остава дупка в тъканта на съществуването ви.

Когато това се случи, не отричайте и не игнорирайте болката и тъгата, които изпитвате. Приемете, че ги има. Внимавайте за склонността на ума да плете истории около загубата, в която ви е отредена ролята на жертва. Страхът, гневът, негодуванието, самосъжалението са емоциите, които придружават тази роля. След това осъзнайте какво се крие зад тези емоции, както и зад изградената от ума история - дупката, празното пространство. Можете ли да погледнете в лицето това странно усещане за празнота и да го приемете? Тогава то може би вече няма да ви се струва страшно. Може с изненада да откриете, че от него се излъчва мир.

Когато настъпи смърт, когато изчезне някаква форма на живот, тогава Бог - непознаващият формата, безплътният - просветва през отвора, останал след изчезналата форма. Затова смъртта е най-свещеното нещо в живота. Затова божественият мир може да стигне до вас чрез съзерцаването и приемането на смъртта.

Колко мимолетно е всяко човешко преживяване, колко краткотраен е животът ни! Има ли нещо, което да не е подчинено на раждането и смъртта, нещо вечно?

Замислете се: ако имаше само един единствен цвят, например синьо, и целият свят и всичко в него беше синьо, тогава нямаше да има синьо. Трябва нещо, което да не е синьо, за да отличите синьото, иначе то няма да „се открои", няма да съществува.

По същия начин, не е ли необходимо нещо, което не е мимолетно и преходно, за да разпознаем мимолетността на всички неща? Иначе казано, ако всичко, включително и вие, е тленно, щяхте ли да го знаете? Дали фактът, че го съзнавате и виждате краткотрайния живот на всички форми, включително вашия собствен, не показва, че нещо във вас е неподвластно на разрухата?

Когато сте на двадесет години знаете, че тялото ви е силно и енергично. Шестдесет години по-късно съзнавате, че тялото ви е отслабнало и старо. Мисленето ви може също да се е променило в сравнение с времето, когато сте били на двадесет години, но съзнанието, което знае дали тялото е младо или старо и дали мисленето се е променило, е останало същото. Това съзнание е вечно във вас - то е самото чисто съзнание, неподвластният на формата Единствен Живот. Можете ли да загубите него? Не, защото вие сте този Живот.

Някои хора намират дълбок мир и сякаш излъчват светлина непосредствено преди смъртта, сякаш някаква светлина прозира през разпадащата се форма.

Понякога много болни или възрастни хора стават, така да се каже, почти прозрачни през последните няколко седмици, месеци, дори години от живота си. Когато ви погледнат, виждате светлина, която струи от очите им. Вече няма психическо страдание. Те са капитулирали и личността, умотворния себичен Аз вече е изчезнал. Те са „умрели още преди смъртта" и са намерили дълбокия вътрешен мир, който е осъзнаването на безсмъртното вътре в тях.

Всяка катастрофа или бедствие съдържа потенциално измерение на спасение, което обикновено не осъзнаваме.

Огромният шок от напълно неочакваната връхлитаща смърт може да принуди съзнанието да прекъсне изцяло отъждествяването си с формата. В последните мигове преди физическата смърт и докато умирате, усещате себе си като свободно от форма съзнание. Изведнъж изчезва страхът, остава само спокойствие и знанието, че „всичко е наред", че смъртта е само разрушаване на формата. Тогава разбирате, че смъртта в крайна сметка е илюзорна - също като формата, с която сте се отъждествявали.

Смъртта не е аномалия или най-ужасното от всички събития, както ви внушава съвременната култура, а най-естественото нещо на света, неотделимо от своята противоположност - раждането - което е също толкова естествено. Припомнете си това, когато седите до нечие смъртно легло.

Голяма привилегия и свещенодействие е да присъствате при нечия смърт като свидетел.

Когато сте край умиращ човек, не отричайте който и да било от аспектите на изживяването. Не отричайте случващото се, нито собствените си чувства. Осъзнаването на факта, че нищо не сте в състояние да направите, може да ви накара да се почувствате безпомощни, тъжни или гневни. Приемете чувствата си. Поне направете още една стъпка: приемете, че нищо не можете да направите. Приемете го напълно. Вие нямате никаква власт. Капитулирайте дълбоко в себе си пред всички страни на изживяването, пред чувствата си, пред болката и страданието на умиращия. Състоянието на капитулация на съзнанието и покоят, който то носи, ще помогне много на умиращия и ще облекчи прехода. Ако са нужни думи, те ще дойдат от покоя вътре във вас. Но те няма да имат първостепенно значение.

С покоя идва и благодатта - настъпва мир.


Прочетете повече за  Книгите на Екхарт Толе

Вижте няколко  Статии за Екхарт Толе
 . 
-